Патрон
Съвременници и приятели на поета Христо Смирненски си спомнят преди всичко лъчистите му очи, които винаги се смеят, и неговата неотразимо ласкава и топла усмивка. Сигурно затова определението „слънчев” е най-често използвано за характеристика на личността му и за оценка на поезията му.
Христо Димитров Измирлиев, каквото е истинското име на поета, е роден на 29.09.1898 година в град Кукуш, днешна Гърция. Баща му е бил сладкар.
От 1904 до 1908 година малкият Христо учи в началното училище в родния си град. След като завършва IV-то отделение от ноември 1908 година родителите му го изпращат да живее в София при дядо си по майчина линия, който е свещеник. Попада в семейство с книжовни традиции и под силното влияние на вуйчо си Вл. Попатанасов, поет хуморист. Той го запознава с Елин Пелин и Пенчо Славейков.
През 1910 година Христо се завръща в родния си град и завършва Кукушката гимназия. Поради липса на средства не може да се запише в желаната от него Солунска гимназия и е принуден временно да прекъсне обучението си. Започва да помага на баща си в сладкарския занаят.
Кукуш в последните дни преди опожаряването
През 1913 година семейство Измирлиеви е принудено да напусне завинаги дома си, защото Кукуш е опожарен в края на Междусъюзническата война. „Войната сложи край на хубавите детски дни, разруши мирния труд на хиляди хора”- пише в спомените си сестрата на поета Надежда Измирлиева. Семейството се преселва в София и споделя съдбата на бежанците, живеещи в един от крайните квартали на столицата Ючбунар.
Ючбунар
През есента на 1913 година Смирненски се записва в строителния отдел на Държавното средно техническо училище, като едновременно с това помага на баща си, продавайки вестници и работейки в бригада по измерване на шосета и железопътни линии край Никопол.
Държавното средно техническо училище в София, където Смирненски учи от 1913 до 1917 година
От началото на 1915 година започва да публикува хумористични творби. По примера на по-големия си брат, хумориста Тома Измирлиев (1895–1935), 16-годишният Христо започва да сътрудничи на хумористичните издания — най-напред на вестник „К’во да е“, където за пръв път се подписва с един от най-известните си псевдоними като хуморист — Ведбал. От следващата година той публикува хумористични стихове и фейлетони в „Българан“, „Родна лира“, „Художествена седмица“, „Смях и сълзи“, „Барабан“, „Сила“. Необикновено находчив и плодовит, Ведбал, въпреки младостта си, става един от най-търсените и популярни за онова време хумористи. През 1917 г. за пръв път се подписва с псевдонима Смирненски, с който остава в българската литература.
През май 1917 г. Христо постъпва като юнкер във Военното училище, но въпреки суровото казармено всекидневие, продължава да пише и да публикува в хумористичните издания. В края на годината избухва Октомврийската революция. Командването на училището въвежда продължителна карантина с цел да се избегне проникването на комунистически идеи. През април 1918 г. излиза първата сбирка — „Разнокалибрени въздишки и стихове в проза“. Тя е с хумористичен характер и излиза под перото на Ведбал, но по-късно е разкритикувана от собствения си автор.
Къщата, в която е живял Христо Смирненски след преселването на семейството от Кукуш
Силно въздействие върху идейното развитие на младия поет оказва Войнишкото въстание през 1918 г. През април 1918 година излиза първата му сбирка "Разнокалибрени въздишки и стихове в проза". Разбунтувалите се срещу Фердинанд и правителството войници са отблъснати от юнкерите от Военното училище. Смирненски става свидетел на най-кръвопролитния сблъсък — край Захарна фабрика. Ужасен от жестокостта, с която правителството разгромява метежниците, той напуска Военното училище през ноември и записва Юридическия факултет на Софийския университет, но тежкото му материално положения го принуждава да работи непрестанно. Той е писар в Управлението на транспорта, агент и ревизор в Дирекцията за стопански грижи и обществена предвидливост, репортер във вестник „Заря”, измервач и контрольор в дъскорезницата на кооперация „Освобождание”, касиер в книжния склад „Слово”.
В края на февруари 1922г. издателство „Общо работническо кооперативно дружество «Освобождение»“отпечатва стихосбирката на Смирненски — „Да бъде ден!“. Стихосбирката се разпродава бързо и няколко месеца по-късно кооперативното дружество„Освобождение“ пуска второ издание. „Да бъде ден!“ разкрива поета като творец,чието творчество е силно социално ангажирано, което носи новия ценностен модел,новите обществени и естетически каузи в разноликата българска литература на второто десетилетие на 20 век. С „Да бъде ден!“ Смирненски излиза извън границите на политическата и идеологическа ангажираност и заявява безкористното пламенно човеколюбие, бляна за щастие на човечеството, превърнали се в негова творческа философия.
През пролетта на 1922 г. Смирненски заболява от туберкулоза и през лятото заминава в рилското село Радуил, за да се лекува. Завърнал се в София, той продължава да пише и публикува лирически, хумористично-сатирични стихове и фейлетони. През1922 г. отново не се чувства добре и през лятото отново заминава за Радуил при свои приятели. Там прекарва един особено плодотворен месец. Тук той написва стихотворенията „Юноша“ и „Каменарче“, фейлетоните „В трена“ и „В Самоковския общински съвет“, импресията „Босоногите деца“, очерците „Пожар в Рила“ и„Куртова поляна“. В края на годината се завръща в София и до първите месеци на 1923 г. е в период на особена творческа активност. Пише „Зимни вечери“, „Роза Люксембург“, „Съветска Русия“ и сатирата „На гости у дявола“.
В началото на април поетът неочаквано получава кръвоизлив. Лекарските препоръки за чист въздух, силна храна и пълно спокойствие обаче са непосилни за бедния Христо. Родителите му наемат слънчева стая в Горна баня и там състоянието му се стабилизира. Но и тук Смирненски не престава да твори и да посреща множество посетители. Нов кръвоизлив на 5 юни прави състоянието му критично. Той незабавно трябва да постъпи в санаториум, но свободно легло не се намира. Лекарският консулт поставя безнадеждна диагноза — туберкулоза. Превратът от 9 юни 1923 г. оставя Смирненски без храна и лекарства за цели два дни. Той е преместен спешно в близък частен санаториум, но твърде късно. Около 6:30 ч. сутринта на 18 юни1923 г. той издъхва, малко преди да навърши 25 години. „Поиска лист да пише, но това си остава последното негово желание“, спомня си по-късно сестра му.
Творчеството на Христо Смирненски обхваща един бурен и напрегнат период в живота на България след Освобождението. По думите на Светозар Игов Христо Смирненски е първият поет на града в българската литература, защото градът и улицата са не просто декор на неговите лирически сюжети, но и основна тема в творчеството му.Сред многобройните литературно-исторически материали за прозата на Христо Смирненски безспорно най-голямо внимание се отделя на „Приказка за стълбата”. Светлозар Игов я нарича „гениално пророчество”, други не пестят високите оценки за предсмъртната притча на Христо Смирненски. Творбата се гледа в нейната социална и алегорична дълбина, но също и в нейната философско-митологическа перспектива. Съвременници и приятели на поета Христо Смирненски си спомнят преди всичко лъчистите му очи, които винаги се смеят, и неговата неотразимо ласкава и топла усмивка. Сигурно затова определението „слънчев” е най-често използвано за характеристика на личността му и за оценка на поезията му.
Днес паметната плоча на една от къщите в София показва къде е бил домът на поета, а признателните потомци са изградили паметници, които са спомен за насмешливия поглед и сериозното и проникновено вглеждане в проблемите на света и човека, родени в преломно време.
Ние сме духовни наследници на патрона на нашето училище, поета Христо Смирненски, и гледаме на света като него - с широко отворени очи, жадни за щастие и завинаги влюбени в живота.
